Проблемът за житейския избор в текста и клипа към песента на Rush “Roll the bones”   Създадени още през 1968г., Rush са една от най-влиятелните, достойни и качествени групи в интелектуалния рок. В рамките на близо четиридесет години Alex Lifeson, Geddy Lee и Neal Peart стават еталон за своя стил, а групата им - част от канадското и световно културно наследство. Неизброими са имената на музикантите, които ги сочат като авторитети и идоли. Статии за тях има във всички специализирани списания за рок в света, включително и в България - в брой 15 на може би единственото квалитетно рок списание у нас “Про-рок” Найден Колчев пише: “Те са вдъхновители, учители и пример за подражание не само на най-известните имена в рока, но и на представителите на цели течения в музиката.” През дългогодишната си кариера Rush не спират да будят възхищение и никога не показват признаци на творческо изтощение. Брилянтен пример за това е албумът им от 1991г. Roll the bones - един от най-добрите в цялата им дискография и особено за деведесетарския им период. Албум, които положително би загубил много без наличието на прекрасната заглавна песен и гениалния клип към нея. Първостепенна роля в цялостната идеология на Rush, играят текстовете. В огромната си част писани от барабаниста Neal Peart, те винаги имат ясно изразена концепция, независимо дали става дума за концептуалните му футуристични истории, вплетени в класическите им албуми от втората половина на седемдесетте, или за по-земните лирики от по-късен етап. Такъв е случаят и песента Roll the bones, където лайтмотив на стиховете е именно проблемът за житейския избор. Песента вниква дълбоко в човешката психика и търси отговор на въпроса за смисъла на живота - дали ние сме отговорни за собствената си съдба, или тя е напълно извън нашия контрол. Въпрос, на който Peart дава ясен отговор - че човешкият разум е единственият пътеводител в живота, че съдбата не съществува като някаква всевишна и всемогъща абстрактна сила, че единствено постъпките ни са тези, които определят съществуването ни. Хората трябва да не се страхуват да правят избори и да се научат да живеят с техните последици, тъй като именно това ги прави мислещи същества. Разбира се Бог и религията като по-комплексни и осъвременени версии на съдбата също са напълно отречени. Тази теза е не само гениално защитена в текста, но и прекрасно визуализирана в клипа към песента. Няма праг за човешките възможностти, ние сме господари на самите себе си - на това ни учи стихотворението Roll the bones. Стихотворение, защото в настоящото есе ще се концентрирам изключително върху текста и видеото, без да засягам музиката, която сама по себе си може да бъде обект на множество разсъждения. Самото заглавие на песента е натоварено с много различни значения и символика. Буквалният превод на “roll the bones” на български е “търкаляй кокалите”, но освен това има и друг, преносен смисъл - изразът “roll the bones” датира от времето, когато зарчетата за игра на табла и други игри са били правени от слонова кост. По-свободния превод би бил “хвърляй заровете”, “поеми шанса си” а един още по-далечен прочит би го свързал с българския идиом “карай да върви”. С тези значения в клипа ще се създават различни метафори, но винаги с един и същ смисъл - човешките решения са единственият директив в живота. Клипът започва с представянето на главния герой - момчето от корицата на албума. Той е вече юноша, намира се на границата между детството и зрелостта - преломен период, в който на хората им се налага да вземат първите си реално значими решения. Самият декор - тясна линия паваж, разположена между дълбока и тъмна вода и висока стена - е олицетворение на тази граничност. Кратък момент, показващ падащи кости и в следващия кадър е вече Geddy Lee: “Можеш да си запишеш това твърдение-/добрата работа е ключът към добрия късмет”. Още с втория стих идеята на текста е поставена - съзнателните действия са начинът за успех и щастие. Независимо от изхода, човек трябва да опитва, да печели и да губи, защото това е кръговратът, който движи човешкия живот напред: “Победителите получават признанята си,/загубилите рядко поемат вината…ние рисуваме нашите намерения,/ късметът трябва да прави рамката за тях.” Късметът идва като антипод на съдбата - той също стои сякаш извън човешкия контрол, но за разлика от нея е по-скоро последица от нашите действия, обективна даденост, която може да работи за или против хората. До групата се появява момчето - все още объркано, макар че на лицето му се чете решителност - героят е персонификация на възпетия от Rush Том Сойер в класическия им албум “Moving pictures”. В този момент обстановката се изпълва с движение - дълбоката вода започва да кипи и от нея изскача зарче. Зад момчето стената се разкрива и става ясно, че тя е изградена от зарчета - хиляди възможности, които чакат да бъдат опитани, избори, които да бъдат направени, целият съзнателен живот на човека. Стихът, който в песента играе ролята на предприпев, достига до още по-общозначими твърдения: “Излизаме сред света и поемаме шансовете си/съдбата е просто тежестта на обстоятелствата”. Съдбата е принизена, нейната магическа и предполагаема всесилност е представена тук с точността и яснотата на физична формула, а на нея е противопоставен късмета, олицетворен от “дамата Късмет”: “Така танцува дамата Късмет”. Цялата тази градация достига своя пик в призива Roll the bones - Карай да върви! Следващата строфа, имаща функцията на припев, е централна за цялото стихотворение и още в самото ѝ начало директно е поставен най-важния въпрос на света, въпроса за смисъла на живота, въпроса на въпросите: “Защо сме тук?” Отговорът идва веднага - точен, ясен и сякаш обидно елементарен - “Ами защото сме тук/Карай да върви!” Няма смисъл отговорът на този въпрос да се търси в неизвестното, неясното и магичното, при условие, че той винаги е бил поставен пред човека. Клипът респективно също достига своеобразен връх в своето развитие - Том Сойер случайно се спъва в едно зарче и падайки назад удря стената и пробива един вид “прозорец”, през който успява да погледне от другата страна на границата. Пред него се открива света - пълен с живот и надежда, олицетворени от изгряващото слънце. Geddy Lee задава втория си въпрос, може би най-близката асоциация на първия: “Защо се случва?” Въпросът е на практика безкраен във своята всеобхватност, а получава същия прост и лесен отговор като първия: “Защото се получава/Карай да върви!” През “прозореца”се върти зарче - търкаляща се кост - поредна потенциална възможност, шанс, който трябва да бъде опитан. След като първата част от стихотворението/текст утвърждава идеята, че човека сам е господар на съдбата си, втората половина продължава тази линия като отрича всяко явление, което би могло да бъде възприето за такъв по-висш авторитет. На първо място в тази структура е поставен Бог, разобличен с твърдението: “Вярата е студена като лед”, а след това и с риторичния въпрос: “Защо малките се раждат само, за да страдат?” Един Бог не би позволил това, ако съществуваше, тези трагедии са плод на лоши, но въпреки това също човешки решения. В същия момент Том Сойер посяга към “прозореца” и веднага е ударен от електрически ток, сякаш за да подчертае, че света, в който се взимат шансовете невинаги е гостоприемен, а напротив - често пъти хората сами си вредят. Именно това обаче трябва да е движещата сила, която да води човечеството към прогрес - идеята, че е необходимо чрез опити да се намери нещо по-добро. От другата страна главният герой вижда отражение на самия себе си - дори с едно докосване със “живия” свят момчето вече е неразривно свързано с него. Lee продължава със своето отрицание: “Кой ще даде цена,/ на живота на малките деца/ ако я има безсмъртната сила се контролират заровете?” Втори риторичен въпрос, допълващ първия - заедно те образуват контрапунктна двойка на въпросите от припева, но тук те остават без отговор - това са истински вечните въпроси, на които ние трябва да намерим отговор. Няма система, която да оцени човешкият живот, както и няма авторитет, в чието име човешките жертви да бъдат оправдани. Изплашен от видението на самия себе си и то с глава, която се превръща в череп, Том Сойер захвърля зарче по него - първият жребий е хвърлен, шансът е поет с всички следващи от това последствия. Удряйки прозореца, кубчето слонова кост се превръща в кости, който падат върху главата на персонажа - решенията често пъти водят до болезнени последици. В този момент обаче сякаш успокоително Lee запява онзи предприпевен куплет, с който утвърждава сигурността си в човека. По време на припева зад “прозореца” се вижда слънчевата система - “живият” свят е безграничен и крие безброй възможности в себе си. По време на солото на Alex Lifeson около групата се завихрят стотици зарчета, които в края на изпълнението се събират, за да създадат образа на Скелета. Като съвкупност от кости, той е ясна метафора на същество от другата страна на стената - сбор от шансове, който играе ролята на пътеводител за младия човек. С неговото появяване солото свършва, композицията се оголва до един ритъм, поддържан от Peart. На цялото това опростяване съответства и рапиращия монолог, както и по-директните послания: “Джак, споко/ заеми се с фактите/ без зодиаци, без алманаси, маниаци в полиестер - само фактите.” От тук нататък обаче монолога се усложнява, в него се появяват сложни термини, чиято цел е да доближат текста до концепцията за науката, като антипод на шарлатанството. “Ще сритам нечии Gluteus max” препраща към най-големия мускул в областта на седалищните части, двойката “действие - противодействие” - към Нютоновия Трети закон на динамиката, a “случайно взаимодейсвтие” - към Брауновото движение. Всички тези понятия изграждат идеята за яснотата и точността на истински вечните природни закони, вместо потайността на всички други свръхчовешки или божествени правила, налагани на хората. Към всеки все още неубеден са отправени реторичният въпрос: “Не получаваш ли удовлетворение от фактите?” и предупреждението: “По-добре бягай към къщи момче”. Изводът е един: “Факта си е факт/от Ноум до Рим, момче!” Идеята, основана на здравия разум не познава и географски граници, изразени тук от една страна с град, известен с мистериознните изчезвания на неговите жители, а от друга - със световната древна столица, станала такава именно заради строгите си правила, връх на древноантичната мисъл.  Тук монолога на Скелета прави пауза, своеобразен антракт, който обаче има важно концептуално значение - от тук нататък вече позицията на автора е изяснена и следват само напътствията за главния герой. Том Сойер през цялото време е гледал представлението на Скелета през “прозореца” и се е убедил в правотата на думите му. “Завърти колелото./Ако заровете са горещи/пробвай шанса си/изиграй картите си…/ако картите са студени/не бързай да ги хвърляш/дамата Късмет обича смелите…” Толкова много има да се открие пред младия човек, толкова много да се разбере, опита, почувства, че е просто престъпление той да се затвори в себе си от страх. “В нощта свирят хиляда саксофона” - нощта е пълна с живот! Само един е начинът тази енергия да бъде приета и споделена - “Излез!Живей!Карай да върви!Заемай се!” Тук идва и истинската кулминация на песента и на клипа - Geddy повтаря припева, а картините през “прозореца” буквално експлоадират! Бързо сменящи се кадри на изрески от вестници, излитащи совалки, натоварени магистрали, изпълнени със светлината на шеметни коли, тълпи от хора, танкове, цялата планета, гледана от космоса и разбира се търкалящи се кости - живото разнообразие на света! Том Сойер вече е взел своето решение - поет дълбоко дъх, решителен, устремен в бъдещето поглед и с един скок последният и най-важен жребий е хвърлен. Героят вече е от другата страна - там, където костите се търкалят, а шансовете се взимат, за да бъдат изживени - за добро или за зло. Последният кадър на клипа показва отново него на фона на изгряващото слънце - на новото начало. Rush са класици. Казана сега, на фона на четиридесетгодишната им история, тази констатация звучи като изтъркана фраза, като отдавна разбран факт, като клише. Уви, тя няма как да бъде избегната - странна ирония е факта, че колкото повече разбиваш клишета, толкова повече ставаш обект на такива. Клишета за Rush ще се пишат още дълго време. Такъв беше моят опит да избягам от тях. Това есе разбира се не е пълно - за Roll the bones може да се пише още, да не говорим за цялостното творчество на канадците, за което един подобен анализ сигурно би отнел няколко тома. Именно това качество на песните им - едновременно да поставят вечни въпроси чрез текстовете си, но и да достигат гениални прозрения и чрез музиката си - отреди на Rush тяхното място в световната история и култура.  

.